Мина доста време откакто прочетох "Мечът на истината" на Тери Гудкайнд и за последно препрочетох "Песен за огън и лед" и доста отчаяно ми се четеше епично фентъзи. Обичам да се потапям в напълно измислени светове, където има магия, битки с мечове, магия, дракони, епични злодеи. Освен това, поради мащабността си, жанрът предполага и (почти винаги) невероятен стил на писане.

Затова и започнах Малазанска книга на мъртвите на канадския писател Стивън Ериксън. Поредицата се състои от десет книги - доста дебели, както можете да предположите - и ако сте фенове на жанра, съмнявам се да не сте я чували. Историята обхваща стотици (може да отиват и към хиляди) герои от различни раси, различен пол, различна сексуалност, част от които дори не се срещат; развива се в мащабен, наистина добре развит свят (със страшно много сложни и объркващи карти, обичам книги, които имат карти) и е написана именно с идеята да разбие всякакви фентъзи клишета, съществували някога.

Това, което е наистина любопитно, е, че няма никакви обяснения. Потапяш се в историята- не, scratch that, гмуркаш се в историята с главата надолу и нямаш никакъв избор - искаш или не искаш, повлечен си от бурния ход на събитията и трябва да наваксваш в движение, сам да се опитваш да свържеш откъслечната информация, която си събрал оттук - оттам, докато междувременно се сблъскваш с нови и нови герои и нови и нови събития и факти.

Да не говорим как кориците са pretty as fuck.

До момента "Лунните градини" има всичко, което искам от една книга, доколкото знам, по - късно се появяват и други:

• репрезентация на people of colour (като това в случая означава и синекожи и какви ли не -кожи), но и толерантност и никакъв расизъм;
• жени - воини, жени in positions of power, жени, които са наравно с мъжете и когато някой посмее да се опълчи на това е смятан за идиот. освен това, жените - воини не са грозни или нещо, което да ги "спира да са пълноценни членове на обществото", а просто жени, които ей така между другото са и воини;
• невероятен стил на писане (както ще видите след малко);
• LGBTQ+ герои, които са приети съвсем нормално в света на Малазан; 
• дракони; 
• магия;
• герои, които умират ужасно много и ужасно неочаквано.

Единственото, което мога да кажа, е, че текстът си върви така през цялото време и е истинско удоволствие за сетивата да се чете. Искрено препоръчвам и си търся fellow фенове, на които да мрънкам, когато някой умре.